Елена Алексиева и се надигна вечерта



старонка1/2
Дата канвертавання02.07.2016
Памер380.1 Kb.
  1   2
Елена Алексиева
И СЕ НАДИГНА ВЕЧЕРТА
Бяха си тръгнали най-сетне. С гръмолене и разместване на столове, с любезни смехове и обещания непременно да дойдат пак си бяха тръгнали. Чуваше ги да отстъпват надолу по стълбите, натежали и нетърпеливи да си идат, като победена армия след безкрайно проточила се война. Този път обаче бяха оставили нещо след себе си. Беше жълта кърпа на карамелени капки, подпъхната деликатно под една чиния. Вътре в чинията пък се мъдреше парче недоядена кестенова торта. Той отчупи, колкото можа, натъпка го в устата си и издърпа кърпата с другата си, останала чиста ръка. Дори не я погледна, ами светкавично я смачка на топка и я напъха в джоба. После се промъкна на балкона, за да ги види как се качват в колата си и потеглят, помахвайки приветливо, с облекчени лица – може би завинаги.

Беше прекарал дълги часове под масата, където се криеше винаги, щом дойдеха гости. Седеше свит в краката им, слушаше разговорите и потракването на приборите, гледаше как светлината вяло се процежда през шарките на покривката, а тя го обгръщаше отвсякъде като огромно, отпуснато крило. Играеше на отгатване: кой крак кога ще мръдне. Дали онези горе знаеха, че тук, долу, краката им живееха някакъв свой, ленив и безгрижен живот, удобно скрити в сянката на малкия му дом? Седеше почти неподвижен, подпрял брадичка на едното си коляно. Понякога вадеше химикал и рисуваше върху същото това коляно картини, каквито му идваха наум, следвайки кривулиците на кожата. Огладняваше. После огладняваше още повече. Накрая, когато огладнееше нетърпимо, те си тръгваха, а той се измъкваше навън и, замижал от острия блясък на деня, тършуваше из чиниите за остатъците от десерта.

Бяха си тръгнали, но не всички. Двама останаха. Винаги оставаха двама. Едната беше маминка, която раздигаше масата, прибираше покривката и точно за две минути разпердушинваше тайния му подслон. Другият беше татко. Неговата работа бе да бъде там, където е маминка. Той се навърташе край нея и все питаше дали има нужда да й се помогне. Не, маминка нямаше нужда от помощ. Маминка беше свикнала да върши всичко сама. Но татко не се предаваше. Питаше какво й е. Сякаш не знаеше. Вече знаеха дори съседите, защото чуваха ужасните й плачове до късно вечер. Само че татко се правеше на глупак. Той питаше и питаше, докато не получеше своя надменен, леденостуден отговор. Тя го процеждаше бавно и категорично, сякаш забиваше нож в корема му. При тези думи момчето се промъкваше в сумрачното антре и след известно ослушване се изсулваше навън. Докато тичаше по стълбите, пред очите му все още се мержелееше тази едра, отпусната, вечно обидена жена, майка му. Виждаше пристъпите й, когато се строполяваше на пода и започваше да вие безпаметно от някаква смазваща мъка, която не беше нейна, не беше нейна. После внезапно пред него се изпречваше вратата, той изскачаше през нея без да се спира и попадаше право в горещия юлски следобед.

Стори му се, че чу в далечината унесено да бият камбани. После разбра, че всъщност бе трамваят, който с все сили дрънчеше по релсите на съседната улица. Момчето повървя малко натам, докато звукът не изчезна съвсем, сви напосоки и излезе на булеварда. Оттук вече се виждаше къщата на Филип. Беше стара кооперация, цялата в излющени парцали боя и изронена мазилка, но пък стърчеше над останалите. Прозорецът на Филип беше точно под козирката. В стаята му беше винаги задушно и миришеше на застояло, слънцето биеше право в стъклата, откъм покрива долитаха странни шумове, но момчето обичаше тази стая – отгоре се виждаха толкова много неща, а въздухът беше спокоен, ленив и прашен, като някаква гъста течност, която оставяше по стените жълти петна.

Изглежда Филип го беше видял още докато прекосяваше булеварда, защото когато стигна до входа, той вече го чакаше. На рамото му висеше полупразна брезентова раница.

Какво ти е на коляното?

Нищо. Надрасках се малко.

Аха.


Двамата тръгнаха по напечения тротоар. Градът изглеждаше запуснат. Беше голям град, а приличаше на малък. Разбитите тротоарни плочи хлопаха глухо под краката им. Пред едно кафене седяха група момичета и пиеха цитронада.

Два въпроса – казваше едното. – И пет задачи. За час и половина.

Да се маха – казваше друго. – Все ми е тая. Омръзна ми.

В парка нямаше почти никого. Филип вървеше напред. Момчето леко изоставаше, но не искаше да го догонва. Предпочиташе да вървят така – хем заедно, хем всеки поотделно. На някаква пейка дремеше старец с полуотворена уста. На главата му имаше почти нова бейзболна шапка. Ръцете му, отпуснати на скута, бяха бледи и отблъскващи, като восъчни. Старецът приличаше на умрял, само дето дишаше шумно. Момчето избърза и се изравни с Филип.

Видя ли?

Филип не отговори. Изглеждаше зает с някакви свои мисли, както винаги. Но момчето знаеше, че го е видял и също му е станало гадно. Краката им бяха почервенели от сгурията, с която бяха насипани алеите. От време на време някой от двамата спираше, за да изтръска малките камъчета, които влизаха в сандалите и боцкаха пръстите. На момчето много му се искаше да се събуе и да тръгне босо отстрани, по тревата, но се срамуваше от Филип.

Майка ми май ще влиза в лудница.

Сега вече другият се спря и се обърна:

Ти сериозно ли?

Момчето мълчеше. Изведнъж му се стори, че това, което беше казал, е ужасно страшно и някак невъзвратимо.

Не знам. Тя така казва.

Глупости. Никой не влиза доброволно в лудницата. Това е все едно по собствено желание да идеш в затвора. Да не е… – Филип се канеше да каже „Да не е луда!“, но се усети навреме и млъкна.

Бяха стигнали техния хълм, с тяхното дърво. Проснаха се на сянка.

Какво ще правим?

Нищо. Ще пием бира. – Филип измъкна от раницата две ябълки, бутилка бира и отварачка. – Свих я от хладилника, но вече е топла. Жаден ли си?

Той отвори бирата, пяната бликна навън и потече по ръката му. Подаде му бутилката и момчето отпи. Беше възгорчиво, някакъв странен, тежък, неочакван вкус. Върна шишето на приятеля си и захапа едната ябълка.

Ами баща ти?

Баща ми непрекъснато повтаря, че маминка е болна и че трябва много да я обичаме и да не я ядосваме. И също, че не е за лудница, ами само е малко потисната. Но ще й мине. – Момчето говореше на пресекулки, дъвчейки. Ябълката беше прохладна и тръпчива. – Днес пак имахме гости. Той кани гости всяка събота, за да я развлича. Тя и без това никъде не излиза. А после се карат.

Филип не каза нищо, обърна се по корем и подпря бутилката до себе си. Момчето се поколеба, после я взе и пи, този път по-смело. Хвърли настрани кочана от ябълката и също се завъртя по корем. Лежаха известно време така, мълчешком. Следобедът полека преливаше във вечер. Някъде много отдалеч, подобно пращене на телефон, се чуваше шумът на колите.

Аз пък искам.

Какво искаш? – Филип гледаше на другата страна, така че лицето му не се виждаше.

Искам да се махне, да отиде в лудницата или където ще. – От бирата се чувстваше отпуснат, успокоен, с натежало тяло и лека глава.

Мислеше за това как щом баща му излезеше, тя идваше при него, хващаше ръцете му в своите и настоятелно, почти ожесточено го гледаше в очите. „Ще ти бъде ли мъчно, миличък, ако маминка умре?“ Беше плакал първия път, когато го попита. И не защото му беше станало мъчно за маминка, ами защото се бе почувствал предаден, издебнат, нападнат и сам, отвратително и непоносимо сам. После веднъж, когато бе го попитала пак, той почти недоловимо, но с някаква внезапна, тиха злоба бе отронил: „не“. Тогава тя се разкрещя, блъсна го, викаше, че си е знаела, че никой не я разбира, че ще се хвърли под трамвая и тогава те ще видят, ще видят, ще видят… А после баща му се бе прибрал. Говориха нещо дълго в кухнята. Бащата го повика и го накара да се извини на маминка, но той не искаше да се извинява на тази чужда, подпухнала, разплута на стола жена, която само приличаше на майка му, но отдавна не беше тя. Заинати се. Баща му се ядоса и го зашлеви. Момчето ясно си спомняше този миг. Изведнъж бе станало тихо и празно и то разбра всичко, макар да не знаеше точно какво, да не го проумяваше съвсем, но беше всичко и повече от това не можеше да има, и то бе влязло вътре в него и щеше да остане там завинаги.

Филип се надигна и седна, кръстосал крака.

Ако искаш, можеш да дойдеш да спиш у нас тази вечер – и търкулна своята ябълка към него. – Яж. На мен не ми се яде.

Момчето поклати глава и я търкулна обратно. Ябълката се удари о празната бирена бутилка и бутилката кухо и някак тъжно иззвънтя. Сянката на короната се бе изместила и сега само тънкото сенчесто стъбло лежеше между тях. Филип грижливо изтръска бутилката и я прибра в раницата, а след нея пусна и ябълката.

Старецът от пейката вече го нямаше. Може би си бе отишъл сам, а може би дори бе умрял в съня си и го бяха отнесли, за да освободят място за друг. Момичетата от кафенето също бяха изчезнали, нямаше ги дори празните чаши от цитронадата. Но пък по улиците беше пълно с хора, които нещо говореха и нанякъде отиваха, усещаше се, че е вечер и момчето трябваше да продължи да върви нататък, през булеварда, през трамвайната линия, през навалицата, към дома.

Отвори вратата безшумно и още по-внимателно я заключи след себе си. Не се чуваше нищо. Сякаш апартаментът беше празен. Сякаш си бяха отишли. Сякаш бяха тръгнали бавно надолу по стълбите, първо бащата, след него майката, бяха се качили в колата, бяха помахали радостно и неопределено за сбогом някъде нагоре, към четвъртия етаж, и бяха потеглили нататък, накъдето потегляха всички останали. Момчето се промъкна на балкона и се загледа в прииждащия мрак. После се сети нещо, бръкна в джоба и извади жълтата кърпа. Карамелените капки се виждаха едва-едва. Вдигна се на пръсти и я размаха, отначало лекичко, после по-решително, размаха я надолу, откъдето се надигаше тъмното, размаха я към тях, които си бяха заминали, сбогом, викаше без глас, сбогом, сбогом… И тогава върху главата си усети една позната, отдавна забравена ръка, тя се плъзна надолу по врата му и спря, тежка и топла, почти непоносима, върху рамото, остана там, беше някакво чудо, беше онова, което нямаше да се върне, но ето го, сега бе тук, върнало се беше, чудото притискаше ласкаво рамото му, бе кацнало там като някаква болезнено желана, спираща дъха лъжа, аха-аха да рукнат сълзите, аха-аха да се обърне, но момчето не трепна, направи се, че там няма нищо, и продължи да размахва кърпата си надолу към пустата улица.



ЛЕОН
Искаше ми се да започна с думите: „Това е една история…“ Но ми се сториха твърде опасни – като заклинание, след което нещо непременно трябва да се разрази. А и едва ли мога да си го позволя, особено след онова, което възнамерявам да разкажа. Не бях пряк свидетел на случващото се. Може би то дори все още не се е случило. Може би прескачам много часове, дни и месеци, за да оповестя една възможна версия, която само бъдещето ще опровергае или потвърди. Но това не значи, че тя не се е случила; че няма да се случи. Сигурна съм, че необратимото за нея отдавна е настъпило. Оттам нататък, дали тя ще остане само една хипотеза, или пък ще се случи в действителност, не е важно. Също толкова незначително е, че, както вече казах, не бях и не ще бъда неин свидетел. Позволено ми бе да надникна в ставащото само за няколко кратки дни. След това имах месеци, за да го осмисля. Не вярвам в предначертания. Не искам да вярвам. Но още по-малко вярвам в случайността. Има срещи, които не са случайни. Те не са просто миг, към който времето води неизбежно – те са самото време. То е направено от тези малки възли, около които се натрупва всичко останало, от които всичко тръгва.

В следващите страници човекът, за когото искам да разкажа, ще носи името Леон. Не го назовавам с истинското му име не за да му позволя да остане неразпознат, а защото ако го направя, езикът мигновено ще го унищожи. Излишно е да казвам, че ми е нужен жив до края на този разказ. А когато той завърши, истинското му име вече няма да означава нищо.

И така, срещнах Леон на един филмов фестивал, където двамата трябваше да работим като преводачи. То бе в един друг град, а по онова време изглеждаше и като да е в друга страна. Още от първия миг той ме изненада: не изглеждаше така, както си го бяха представяла – доколкото човек може да си представя някой непознат. Впрочем, направих си труда да си го представям, тъкмо защото беше непознат. Всъщност Леон бе млад човек, вървеше леко прегърбен и лицето му не ми говореше нищо. Би могъл да бъде и някой друг. Всеки друг. Но в мига, в който се зададе по улицата, забързан към микробуса, който щеше да ни откара до хотела, тази възможност се разтвори в небитието. По-късно, сред непрекъснатите ни разговори, въпросът все някак ми се изплъзваше, а може би и още не бях стигнала до него: „Защо го направи? Защо просто не продължи по улицата?“ Сигурна съм, че той щеше да извади някакъв ирационален мотив и да си поиграе с него както измамникът-комарджия играе с подправените си зарове. Истината е, че Леон просто бе тръгнал по този път и нямаше как, или може би не искаше да се отклони. Пътят, който го доведе до тук.

Едва ли ще е толкова нечестно, ако отбележа, че Леон не бе добър преводач. Микрофонът го изпълваше с трепет, срещу който той очевидно беше безсилен. Със зле прикрит трепет го изпълваха и много други неща, понякога можех да видя как ръцете му овлажняват. Все още не се бе научил да овладява терзанията си – онези, които мнозина се изкушават да нарекат „вътрешни конфликти“ – и те измъчваха речта му, препъваха я на всяка крачка като невидими препятствия, които той прескачаше с усилие. Извън работата обаче, извън тъмната и задимена от цигарите ни кабина, Леон бе словоохотлив и дори убедителен. Всъщност, словоохотливостта му почти не познаваше граници. В един момент опияняваща за слушателя, в следващия тя ставаше досадна и мъчителна. Изпитвах тези състояния ежедневно, десетки пъти на ден и, няма да крия, напълно доброволно. Защо понасях това? Ами защото разказваше истории. Всякакви истории, насъбрани оттук-оттам, възникващи в безпорядък или пък асоциативно навързани, дяволски сериозни и дяволски несериозни, прости, увъртяни, предъвкани или подробни, абе всякакви. Освен дето бяха така зашеметяващо многобройни, тези истории имаха и нещо друго общо помежду си: те не бяха негови. Нито една от тях, нито дори най-кратката и обикновена история не беше негова. Те бяха истории от книгите и филмите, отдавна вече родени и пуснати да странстват по света. Леон бе чел много и изгледал още повече филми. Всъщност, той се занимаваше с кино. Или поне така твърдеше. Защо мисля така ли? Малко по-нататък ще стане ясно защо.

За жалост, Леон не беше истински разказвач, макар че илюзията, която създаваше за себе си, бе поразителна. Изглеждаше като че ли вярва в онова, което разказва. Преминавайки през него, историите определено вече не бяха същите. Това, че ги разказва той, а не някой друг, имаше огромно значение. Някои от тях превръщаше дори във версии на собствения си живот – впрочем, именно те бяха най-слабите. И все пак, Леон не беше истински разказвач. Той не разказваше от любов към разказването, а струва ми се, за да се освободи от всичко, което се бе натрупало през годините на четене, за да отвори отново място в изумителната си памет за истории. Затова те излизаха от него с напрежение, болка, а понякога и с ярост. Имаше мигове, в които приличаше на демон. Но на демон безсилен и объркан, незнаещ къде да се дене – всъщност, на човек, у когото се беше вселил хаосът. Леон бе докаран почти до лудост от желанието да бъде някой друг, а най-добре – неколцина други. Казваше, че е добър актьор. На мен обаче повече ми приличаше на подражател.

Съзнавайки риска да обременя този разказ с разсъждения за един непознат, ще кажа все пак още няколко думи, които ми се струват необходими за неговата цялост. И така, Леон бе истинска библиотека, лавиците му бяха претъпкани с книги, сиреч с истории, но някак не ме напускаше усещането, че ако изхвърля всички тези книги през прозорците на библиотеката, в нея ще останат единствено празните лавици. Може би към тях трябваше да прибавя снимките на Марлон Брандо и Де Ниро, както и на дузина други. Евентуално и нищожно количество музика. Ако се опитам да си се представя сред стените на тази празна библиотека, бих се почувствала като попаднала в запустял склад, от чиито стелажи боята се лющи на големи, тъжни люспи, а подът безразлично отмерва стъпките ми. Наколо нямаше никакъв Леон, никого нямаше.

В дългите ни нощни разговори твърдеше, че е познал щастието и доброволно се е отказал от него, тъй като би попречило на големите и дръзки планове, които чертаеше за себе си. Казваше също, че който търси щастието, няма начин да не го намери. Всъщност, в объркаността си Леон често говореше подобни нелепици, иззад които надничаше не само прекомерната му младост, но и несъразмерните желания на един прохождащ и изплашен до смърт пътник по онзи прочут път за никъде, който на всяка крачка чезне в мъгла от съмнения. Смяташе, че ще успее да избяга от онова, което наричаше „щастие“. А междувременно се криеше сред книгите. Говореше за самота, използваше и други големи думи с неясно значение. Произнасяше ги трескаво, подправяше ги с болезнения блясък на тъмните си очи. Още не беше разбрал, че самотата е като удар с нож в корема. Отначало боли ужасно. После не усещаш нищо, дори ти става добре. Защото вече си мъртъв.

Както вече казах, Леон и аз прекарвахме почти цялото си време заедно. Той имаше нужда от добър и търпелив слушател, чел и видял по-малко от него самия, върху когото да може да прехвърли част от излишния си товар, като едновременно с това го заслепи, очарова и смае с фокусите си. Този слушател, разбира се, бях аз. Слушах истории, разкази и терзания по цял ден и цяла нощ, със сутрешното кафе и вечерния алкохол, между два филма, между две цигари, между два телефонни разговора… Слушах. Понякога почти заспивах от умора, но продължавах да слушам. Историите винаги са били слабото ми място – не мога да разказвам, не мога дори да ги запомням. Не бях виждала толкова много истории накуп, освен в книгите. Затова съвсем естествено реших да им се поддам. И да чакам какво ще се случи.

Помня една привечер, в която пиехме турско кафе на тротоара пред малка сладкарница. Тъкмо се канехме да започнем жестоката и малко безсмислена игра, която играехме от известно време. Целта й бе да накараш противника да се защитава, като го нападаш с всички възможни средства, нещо като бой с думи. Идеята бе на Леон, а аз я приех без уговорки, както всичките му странности и привидности до този момент. Но играта може да бъде предмет на съвсем отделен разказ, затова тук само споменавам за нея. Та малко преди да започнем да играем, той за пореден път разказваше за миналото си – за това как бил роден в Аржентина, как родителите му били екзекутирани заедно с други комунисти на някакъв стадион, как после осиновителите му го качили на един голям кораб, който мистериозно изгорял в истамбулското пристанище – кораб, на чиято палуба съвсем малкият тогава Леон обичал да си играе с кибритени клечки… Как порасналият вече Леон, студент в чужда и блестяща страна, се препитавал като жиголо и, бидейки красив като ангел, неудържимо привличал и жени, и мъже… В този миг, озовала се на границата на поносимостта и досадата, вдигнах очи и погледнах седящия насреща ми Леон, увлечен в собствените си приказки, суетен, агресивен, завладяващо глупав и понапълнял. Наистина беше красив като ангел.

Някъде май подхвърлих нещо за кино. Да, той искаше да прави кино. Да, сега бе все още само смирен ученик на своите професори, но после, ах, после… Бяха го снимали в едно телевизионно предаване. Казваше полу на шега, полунаистина: „Аз съм звезда“. Изобщо, славата неумолимо се промъкваше към него – беше застанал на пътя й, просто нямаше как. Донякъде Леон вярваше в това предначертание, донякъде се съмняваше. Казваше, че не може да спи. И нищо чудно. Нощем в библиотеката ставаше течение, бродеха призраци, в тъмното страниците на книгите изглеждаха черни. Леон страдаше и снимаше филм за собственото си страдание.

Наред с другите големи неща, които го измъчваха, той мислеше за смъртта. За собствената си смърт. Търсеше човек, който да го убие. Замисляше повече или по-малко екзотични сценарии, събираше нови идеи. Заговори отново за това посред яркия и ленив следобед, в който ядяхме пица, седнали на оградката край една тревна площ. Повтори, че трябва да го убият, трябва, налага се. После ме попита дали не искам аз да свърша тази работа. Никога не успявах да разбера доколко е сериозен и доколко – не. Всъщност, това няма никакво значение. Замислих се – там, на онова място и в онзи момент имаше много неща, които ни свързваха. Щом го осъзнах, казах „да“. Накара ме да повторя, да обещая… Повторих и обещах. Ето така стигнахме дотук.

Нека да поясня: всичко, с което описах Леон, както и обещанието, което току-що му дадох, съвсем не означава, че в решенията ми ме е водила някаква непоносимост към него. Напротив – харесвах го, дори бях прекалено пристрастна. Може би защото ми на помняше на мен самата в един вече отминал период от живота ми. Донякъде имах представа къде се намира и какво му предстои. Дадох дума да го убия.

Междувременно фестивалът свърши. Не видях повече Леон.

Не, лъжа, разбира се. Виждах го няколко пъти из улиците или в кината на този малък и прекалено тесен за двама ни град. Но тези срещи бяха наистина случайни и неволни – не ги исках аз, не ги искаше и той. Не се поглеждахме, нито заговаряхме. Имах свои начини да вървя по следите му.

Всъщност, не правех нищо особено за тази цел. Четях книги. Гледах филми. На всяка крачка се натъквах на негови истории и имена. Виждах малкото, което бе взел със себе си, и многото, което бе пропуснал. Понякога тези сблъсъци ме изпълваха с болка, друг път – с ярост. Намирах онези, на които се опитваше да подражава. Напрягах се да разплета следите на тези подражателства, борех се с тъгата на тяхната неумелост, която проникваше отвсякъде. Ден след ден изхвърлях книгите с истории от прозорците на библиотеката и съзерцавах пустеещите празни лавици. Знаех, че не след дълго ще дойде мигът, в който ще изчезне и последната страница. Не бях забравила обещанието си.

Леон, знам, че продължаваш да четеш. Правиш усилия да се скриеш между книгите. Сутрин, когато се погледнеш в огледалото, виждаш голямото си човешко тяло, което по никакъв начин не можеш да побереш между кориците. Но това не те спира, никога не те е спирало. Продължаваш да четеш.

Леон, извинявай, че ти дадох това глупаво име. Няма никакво значение как те наричам. Ако си стигнал до тук, знаеш, че вече не ти е нужно име – нито това, нито твоето собствено. В този момент четеш последните редове от последната си книга. Може би страниците й са напоени с отрова. Може би някой друг вече се е погрижил за теб. Тази история не ти трябва. Тя отдавна не значи нищо. Ето, вземам я. Отварям прозореца. По-лесно е, отколкото очаквах.

АПРИЛ
– Взех ти списанието.

Тя не каза нищо. Седеше без да помръдва, с оня свой отсъстващ поглед, който уж беше прикован в телевизора, а всъщност преминаваше през него без да трепне и се разсейваше някъде там, от другата страна. Мъжът сложи списанието на масата – не съвсем до нея, но достатъчно близо, та да може да го вземе без усилие, ако протегне ръка. После отвори хладилника и взе да подрежда покупките. При всяко негово движение найлоновата торбичка тихо и някак радостно шумолеше.

– Отдавна не помня такава студена пролет. Средата на април сме вече, а вън още мирише на сняг. Жал ми е за дръвчетата, тъкмо бяха тръгнали да цъфтят. Лошо ще е, ако измръзнат. Трябва да измисля нещо. Смятам тия дни да отскоча до вилата да ги нагледам. Ако искаш, да идем двамата.

– Това е старият брой.

Той затвори хладилника и се обърна. Разтворено, списанието лежеше на коленете й.

– Какво?

– Старият брой е, казвам. Старият.От миналата седмица.

Звукът от телевизора изяждаше думите й. Никога не го намаляваше. Нищо, така поне можеше да повишава тон колкото си иска.

– Не знам. Това имаха, това ми дадоха.

Жената прелисти още няколко страници, после затвори списанието и го върна обратно на масата.

– Това са ти дали, защото никога не питаш.

– Не е вярно, питах.

– Питал си – друг път! Малко те е грижа, нали е моето списание.

– Ама наистина питах...

– Като те видят такъв загубен, и гледат да си пробутат залежалата стока. Мошеници!

– Да го върна, ако искаш.

– И като го върнеш, какво? Да не мислиш, че ще ти върнат парите?

Мъжът не каза нищо повече. Седна на масата и отвори вестника, прегледа го набързо и го остави настрана. Вестникът беше негов, списанието – нейно. Сега тя беше ощетената, нямаше какво да чете.

– Ето ти вестника.

Тя не отговори. Продължаваше да гледа през телевизора. Вероятно успяваше да види дори потъмнялата стена зад него. А може би и отвъд нея, кухнята на съседите, например. Или даже нечия друга кухня в съседния блок. Той се надигна.

– Аз излизам.

– Къде пак?

– Да се поразходя.

Най-сетне тя се обърна. В гласа й нямаше нищо, дори ирония.

– Нали ти беше студено?

„Тук ми е още по-студено“, дощя му се да отвърне, но вместо това каза тихо, почти на себе си:

– Ще си сложа палтото.

Пролетта беше хладна, наистина хладна. Слънцето мамеше, рано сутрин въздухът докосваше лицето като изтъпено острие – коварен, готов всеки миг изненадващо да пореже. Отначало мъжът вървеше без определена посока, но след няколко пресечки си даде сметка, че се движи към автогарата. Ето, нищо не му пречеше да се качи на автобуса и да иде до вилата – половин час нататък, половин обратно и още половин да нагледа дръвчетата. В мазето имаше цял куп найлонови платнища, щеше да ги покрие внимателно, за да не мръзнат, горкичките. Изобщо нямаше да влиза в къщата – къщата беше нейна територия. Той обичаше градината, лятно време дори спеше сред дърветата, опънал старото походно легло под клоните. Всеки път, когато се обърнеше в съня си, износените пружини скърцаха, а листата утешително потрепваха над главата му. Точно преди изгрев излизаше лек ветрец и те почваха да шумят възбудено, той ги слушаше в просъница и на свой ред им отговаряше, кога в мислите си, кога гласно. Знаеше, че го разбират. Те също знаеха. Какво пък, за час и половина тя нямаше и да усети отсъствието му. Дали е там или не – все тая. Няма да й казва къде е ходил. Вероятно тя нямаше и да пита. По-важно беше да се опита да прецени дали найлоновите платнища ще стигнат за всички дървета и как точно да ги закрепи, за да не ги духне вятърът. Защото, ако не стигнат, добре е да се отбие по пътя към автогарата и да купи. В селото нямаше откъде да намери, а нямаше и от кого да вземе на заем.

Така и не усети кога камионът го връхлетя или пък усети, но беше твърде късно. Тялото му прелетя цели дванайсет метра, описа забележително правилна дъга и пльосна с глух удар на асфалта. Дори не беше разбрал, че е излязъл насред кръстовището. Едва ли му бе останало и време за последна мисъл. Сигурно, ако някой беше погледнал лицето му, щеше да види там отпечатъка на смъртен ужас, на чудовищна изненада. Но от лицето му не бе останало нищо – ударът бе отнесъл половината му глава.

Два дни по-късно го погребаха. След запечатания ковчег, начело на тълпата опечалени, вървяха жената и двамата сина, повикани по спешност от столицата. Големият, четиридесет и няколко годишен, със светло лице и грижливо подстригани тъмни коси, пристъпваше изправен, с едва забележимо приведени рамене. Той бе нещо като местна знаменитост: работеше в най-големия телевизионен канал и всяка вечер след новините представяше прогнозата за времето. Целият град го гледаше. Случваше се съседките да подхвърлят на майка му: „Син ти снощи позна. Браво на него, много го бива!“ или пък: „Нещо се обърка момчето. Нищо, то не може винаги...“, на което тя отговаряше: „То не зависи от него. Те му го дават написано. Той само го чете.“ Въпреки това неизменно цъфваше пред телевизора, щом станеше време за новините. После му се обаждаше по телефона – понякога дори в телевизията – и все имаше някакви забележки. Казваше например: „Днес вратовръзката ти беше накриво. Да внимаваш другия път,“ или „Повечко се усмихвай – какво се беше начумерил такъв!“ Тези коментари често ставаха повод за скандали. Стигна се дотам синът да й забрани да го търси, но тя се задоволи само да разреди обажданията. Беше сигурна, че няма да посмее да й затвори. В края на краищата изпълняваше майчинския си дълг.

Другият брат бе останал нисичък, но крачеше стегнат, изпънат като струна. Чертите му не бяха толкова фини, колкото на големия, ала физиономията му излъчваше достойнство и дисциплинираност. Той беше полковник. Понякога майката я болеше, че “малкия”, за когото бе убедена, че й е одрал кожата, не е толкова популярен, колкото брат си. Голяма част от времето си прекарваше в задълбочени анализи на живота му и в измисляне на проблеми, за които щедро и жертвоготовно предлагаше помощта си. Веднъж почти бе успяла да го разведе с твърденията си, че жена му не се грижела добре за децата. Не че му мислеше злото – напротив. Ако я питаха кого от двамата обича повече, тя, вместо да лицемерничи като някои други майки, с ръка на сърцето би посочила по-малкия. Просто това също бе част от майчинския й дълг.

Тримата вървяха начело, непосредствено след ковчега. По дясната буза на големия син кротко се плъзна сълза и изчезна сред миниатюрните косъмчета на наболата му двудневна брада. Малкият изглеждаше все така дисциплиниран, но здраво стиснатите му челюсти издаваха усилие. Очите на майката бяха сухи. Тя вървеше мълчаливо по настланата с чакъл гробищна алея. Имаше да се уреждат още толкова много неща.

От прясно изкопания гроб се носеше ведър мирис на пръст и коренища. Подобно на гигантски едноклетъчен организъм, процесията бавно прибра опашката си и се изду в малка, плътна тълпа. Двамината гробари стояха отстрани, пушеха и правеха неуспешни опити да изчоплят с лопатите си полепналата по ботушите им кал. После по алеята, почти тичешком, се зададе поп. Още в движение той бръкна в найлоновата торбичка, която се полюшваше в ръката му, измъкна епатрихил, нахлузи го на врата си, епатрихилът се омота в расото му и попът заплашително се олюля, но успя да запази равновесие. След това извади и молитвеник, смачка празната торбичка на топка и я пъхна в някакъв невидим джоб на расото си. Големият син, който до този момент не бе разменил нито дума с майката, се наведе към нея и прошепна през зъби:

– Ти луда ли си? Какво прави този тук?

Без да го погледне, все така непоколебимо взряна пред себе си, майката отвърна:

– Тук така погребваме. Не може без поп.

Синът се извърна неспокойно, опита се да улови очите на брат си, но онзи гледаше на другата страна.

– Татко никога не е бил вярващ. Ако можеше да види отнякъде...

– Аз вярвам.

– Така ли? – Той бе забравил да шепне. Тонът му беше сакрастичен, почти зъл. – И откога?

Междувременно попът нещо неразбираемо ломотеше и нареждаше. Гласът му взе да описва неуверени, мъчителни фигури в неизвестна тоналност, от което на големия син му стана противно и обидно. Ако човек затвореше очи, нямаше да може да разбере поп ли е или мюезин. Опита се да мисли за нещо друго, но мисълта му постоянно се блъскаше в картината на катастрофата като в стена. Направеше ли усилие да види баща си такъв, какъвто го помнеше, в главата му изникваше снимката от некролога, правена преди десетина години, паспортен формат, лошо ретуширана, на която дори той самият трудно можеше да познае починалия. На всичкото отгоре някакъв местен гений, вероятно по настояване на майка му, бе лепнал отдолу следните строфи:
Съдба жестока те отне без време

и светъл взор навеки ти склопи,

безкрай е болката в сърцата ни по тебе,

но образа любим до сетен дъх ще помним ний!


Следваше поименно изброяване на опечалените, не бяха пропуснати дори невръстните внучета. На големия син никога не би му хрумнало, че е възможно да изпита непреодолимо желание да избяга от погребението на баща си, но сега искаше да направи точно това. Чувстваше, че е станал свидетел на нещо, което никога нямаше да може да прости – нещо, което се коренеше толкова назад във времето, колкото той дори не можеше да си спомни, но чийто изгнил плод най-сетне се бе отронил и пръскаше тежката си, сладникава миризма тук, под носа му, в този хладен пролетен ден. Той дискретно погледна часовника си: може би до час все пак щяха да успеят да свършат.

Най-сетне ковчегът бе спуснат, гробът – зарит, а отгоре му боднаха прясно боядисан дървен кръст с нескопосано изписаните имена на починалия. Тълпата се размърда, пред осиротялата фамилия се оформи върволица от близки и познати, търпеливо чакащи да изкажат съболезнования. Насочваха се първо към майката, после се обръщаха към синовете и неотклонно, почти заканително, макар и с най-разнородни думи и интонации, повтаряха:

– Майка ви е смела жена, твърда. Сега трябва да сте до нея. Пазете я.

Строен от дясната й страна, полковникът я придържаше за лакътя и мълчаливо кимаше, забил поглед в земята. Да, той със сигурност щеше да остане до майка си, поне до четири без петнайсет, когато тръгваше влакът му към дома. Не му бяха дали повече отпуска, вероятно защото не беше поискал. Години по-късно, в изблик на откровеност и порядъчно подпийнал, щеше да признае пред брат си, че малко му е оставало да стисне с всички сили доверчиво опрялата се о него майчина ръка. Големият пък със сигурност нямаше нужда от извинения: започнат ли новините, той трябваше да е в студиото. Работата му беше такава. Никой нищо не можеше да му каже.

До вечерта всичко беше приключило. Храната, останала от помена, беше прибрана. Цветята – старателно подредени на гроба. Къщата беше празна. Жената събра остатъците от обредния хляб и извади от хладилника парче изостанал сух салам. Саламът беше негов – на нея докторите отдавна й бяха забранили да яде такива неща. Наряза го грижливо на парчета, уви ги в хартия и се наметна с дебелата жилетка. Преди да излезе се сети, че е забравила нещо. Върна се и пусна телевизора.

Кучетата вече я чакаха долу. Бяха три помияра – един дребен, жълт, с клепнали уши, който лаеше истерично по всичко, което се движи, един стар и почти сляп, с щръкнала на фандъци сива козина, и една черна кучка, току-що родила зад кофите за боклук на съседната улица. Не се наложи да ги подканя: приближиха се сами и лакомо се нахвърлиха на храната. Ометоха всичко за секунди, докато тя ги гледаше умилена. „Милите ми кученца,“ рече им гальовно, „милите ми гладни кученца.“ Протегна ръка и нежно поглади мърлявия гръб на сивия. После бръкна в джоба на жилетката, извади кърпичка и старателно попи една неотронила се още сълза. Време беше да се прибира, новините щяха да почнат всеки момент. Тръгна към входа. Сивото куче се потътри подире й и се опита да се вмъкне през вратата. Винаги правеше така. Тя успя да затвори току под носа му. Кучето постоя отпред, постоя, обърна се и си тръгна. Жената го проследи, докато изчезна зад ъгъла, и въздъхна. След това на свой ред се обърна и полека заизкачва стълбите.

На другата сутрин стана по-късно от обикновено. Изпи кафето си бавно и дълго стоя край отворения прозорец. Предната вечер синът й бе казал, че времето се затопля, и тя наистина усещаше как пролетта плахо си пробива път сред хладния утринен въздух. Докато разтребваше, погледът й падна върху списанието, което все така непокътнато си лежеше на масата. Разлисти го и неусетно се зачете. Статията беше интересна, може би заслужаваше да си я изреже. Във всеки случай не помнеше да я е чела преди. Затвори го и внимателно погледна корицата. После взе да пресмята наум. Не, нямаше как да е старият брой, датите не съвпадаха, а и тя можеше страница по страница да опише съдържанието, след като веднъж вече го е прочела. Паметта й още бе силна и свежа. За всеки случай провери в купчината с изрядно подредените минали броеве. Всички бяха там. Не се беше излъгала. И все пак, списанието беше старо. Защото от днес започваше новата седмица, а то значи, че след някой и друг ден щеше да излезе новият брой.




  1   2


База данных защищена авторским правом ©vuchoba.org 2019
звярнуцца да адміністрацыі

    Галоўная старонка